Петнадесетият ден на осмия месец по лунния календар в Китай е празникът “Средата на есента”.

　　Според древното китайско летоброене осмият месец по лунния календар се пада точно по средата на есента, затова е наречен “джун”, тоест втори – вторият от трите есенни месеца. А петнадесетият му ден е точно по средата на втория или среден есенен месец, затова и празникът се нарича “Средата на есента”. На тази дата луната е два пъти по-ярка от обикновено и казват, че това е “лунната нощ”.

　　В нощта на празника ярката луна се издига в небето и залива цялата земя със своето чисто сияние. Хората гледат лунния диск, подобен на поднос от нефрит, и си припомнят близките, семейството. С повечето от тях са се събрали заедно, а онези, които в момента са сами в чужди краища, също вперват изпълнени с надежда погледи в светлото лунно огледало и чрез него пращат към родния край своите мисли и чувства. Затова този празник е наричан също “Празник на срещата след раздялата”.

　　В древността на този празник всяка година са били отбелязвани народните обичаи жертвоприношение за луната, поклони към луната, съзерцаване на луната. Както е записано в историческите хроники, по времето на династията Тан (7 – 10 век) след жертвоприношението и прекланянето пред луната хората й се любуват и ядат кръгли плоски сладки, наричани “всички близки събрани заедно”, пият вино, ароматизирано с листенца от цветчетата на гуейхуа (ароматен османтус), рецитират стихове, сами съчиняват стихове и така изразяват радостта си от това, че всички близки са събрани в едно.

　　Колкото до древното начало на празника, някои специалисти го откриват в ритуалите, изпълнявани при жертвоприношение пред древното божество Шъннун (Вълшебния или Свещения земеделец). А народът е наситил първоизточниците на този празник с окраска, тясно свързана с източната култура.


　　Бягството на Чан Ъ на луната

　　Тази история е известна на всички, от малките деца до старците.

　　Преданието гласи, че слънцата, десет на брой, живеели в разположената на изток долина Тангу – Долината на Кипящите извори, и винаги изгрявало едно, докато другите девет оставали долу. Но по времето на митичния владетел Яо веднъж десетте слънца се издигнали в небето заедно. Посевите изгорели, дърветата изсъхнали и народът вече нямал какво да яде, а страданията му увеличавали прииждащите огромни змии и свирепи зверове.

　　Тогава владетелят Яо пратил стрелеца Хоу И – майстор на стрелбата с лък – да стреля в слънцата. В ранните варианти на това предание Хоу И бил божество, притежаващо вълшебен лък и множество вълшебни стрели. С тях именно той стрелял в деветте слънца, като оставил само едно и така спасил народа.

　　А жена на Хоу И била красивата Чан Ъ. Веднъж, останала сама вкъщи, тя крадешком глътнала еликсира на безсмъртието, подарен на Хоу И от божеството Сиуанму – Майката на Западните владетели. И отведнъж усетила тялото си леко като облак и отлетяла за луната. Там, в лунния дворец, Чан Ъ ден и нощ мислела за земята, затова накарала Нефритовия заек, един от лунните обитатели, да й стрива ва хаванче лекарство, което да я върне пак сред хората.

　　Така изглежда най-рано записаната легенда (около 3 век пр.Хр.).

　　След бягството на жена си стрелецът Хоу И не преставал да мисли за нея, затова сложил насред двора маса за жертвоприношения, върху която наредил най-различни любими на Чан Ъ плодове – жертва за далечната си съпруга. Същото направили и неговите близки. Ритуалът се предавал от поколение на поколение. И понеже денят на бягството бил петнадесетият ден на осмия лунен месец, той именно се превърнал в празника на “Средата на есента”.

　　Към времето на епохата Тан красивата Чан Ъ, така самотна там горе,  станала нещо като символ на прекрасната, нежна, спокойна и малко печална луна. А наситеното с въображение предание, залегнало в основата на ритуала и празника, ги прави любими за всички.

　　Жертвоприношение и преклонение пред лунното божество и съзерцание на луната във височайше присъствие

　　Според древните летописи сред владетелите от времето преди династиите Цин и Хан, т.е. още преди 3 век пр. Хр., вече е съществувал официален ритуал, за който е записано: “Синът на Небето (т.е. владетелят) през пролетта принася жертва на слънцето, през есента – на луната, на слънцето – сутрин, на луната – вечер.”

　　Жертвоприношение на луната означава, че всяка година през есента, вечерта на този ден Синът на Небето трябва да отиде при жертвеника на луната, който се намира в западните покрайнини на столицата, и там да принесе жертва. Още от древността на този ритуал се гледало много сериозно. В края на последната династия, Цин, по времето на императрица Цъси, всяка година ритуалът се е извършвал в летния императорски дворец Ихъюан край Пекин. Сред нещата за ядене, приготвяни за ритуала, освен най-хубавите сладки от споменатите вече “всички близки събрани заедно”, които се наричат още и юебин (лунни питки), а така също и дълги лотосови корени, има и специално направени юебин с диаметър над един метър, върху които преди изпичането слагат релефен отпечатък: на просторния и студен лунен дворец, на лунното дърво, а също и на наказания вечно и безуспешно да го сече китайски Сизиф – У Ган, на самата Чан Ъ и др. Изображенията им са отчетливи и изработени в детайли.

　　Сред приготвените за жертвоприношение храни има също и големи дини, нарязани на множество тънки парчета, но съединени в основата, така че динята се разтваря като цвете, като голям лотос. Тази диня се нарича “диня, съединена в едно като лотосов цвят”, т.е. пак се появява мотивът за единството, за събирането заедно. След ритуала големите юебин се нарязват на парченца, които се раздават заедно с парче диня като височайши дар, предназначен за второстепенните съпруги на императора, за старшите придворни евнуси, за приближените прислужнички.

　　Сред народа също има обичай да се прави жертвоприношение за луната в средата на есента. Когато луната се издигне в небето, навън, на открито, се издига жертвеник, върху който се нареждат юебин, дини, соеви стъбла, цветове от целозия, ряпа, лотосов корен и др. Сред предметите има и фигурка на Нефритовия заек, изправен на задни лапи, хванал в предните чукало, с което стрива “лекарство”V

　　Близките хора се събират заедно, омъжените по-надалеч жени от рода се завръщат специално за ритуала, за да се “съединят”. Всички пият “вино на съединението”, ядат “сладкиши на съединението”, различни ястия, предназначени за времето, когато се любуват на луната и т.н.

　　На луната са се любували още по времето на династиите Уей и Дзин (ІІІ-ІV век). Всяка година на този ден кръчмите в столицата са били задължени да обновят и украсят фасадите си, да издигнат пъстроцветни арки, да изнесат за продан хубаво вино от току-що отворени делви, продавачите – да предлагат купища най-пресни плодове. Нощният град ставал шумен и оживен както никога през годината. Знатните чиновници и аристократи излизали на тераси или в беседки, за да се любуват на луната. А музиката не стихвала до зори.

　　На този празник всяка местност в Китай си има свои и обичаи. На някои места в провинция Анхуей например има нещо като детско представление – “танц на Сламения дракон”. От сутринта децата се събират и плетат от оризова слама подобие на дракон, после го облепят с разноцветна хартия. Вечерта по цялото тяло на дракона забождат свещи, вдигат го високо и тръгват с него, като бият барабани, удрят гонгове, гърмят с бомбички. Когато измине нощта, хвърлят дракона в реката. Счита се, че по такъв начин се прогонва и сушата.

　　По селата на провинция Гуандун пък съществува обичаят “да вдигнем високо Средата на есента”. За празника правят от целофан или разноцветна хартия фенери с най-различна форма – на плодове, птици и животни, риби и насекоми. Някои нанизват малки фенери и образуват надписи от рода на “Празник на средата на есента”, “цветята са хубави, луната е пълна”. Децата окачват разноцветни фенери на дълги бамбукови пръти и ги разнасят по улиците, а възрастните предпочитат да забият на високо място пилон с фенери на върха и да празнуват под него. Появата на електричество донякъде измества фенерите, но независимо от всичко когато луната е пълна и се издигне високо, всички се любуват само на нея.

　　В Пекин предвестник на празника са сергиите с глинени изображения на уважаемия господин Заек. Господин Заек се прави от по калъп: със смес от лепкава пръст и целулозна маса се запълват двете половинки на калъпа – предна и задна, и когато сместа изсъхне, двете части се вадят от калъпа и се слепват в едно, добавят се уши; после върху фигурката се нанася рядко лепило, а върху него – позлата.

　　“Господин Заек” е любимец на децата по време на празника. Сред тези глинени играчки има и високи над един метър, и мънички до десет сантиметра. Но големи или малки, те всички имат бели, сякаш напудрени, нежни личица, носят позлатена шапка-шлем и пъстро бродирано воинско наметало. В лявата си ръка държат мъничко чукало, в дясната мъничък хаван. На гърба си имат забодено знаме или хартиен чадър. Господин Заек може да седи върху лъв, тигър, петнист елен или камила, някои седят върху лотосов цвят и всички те имат доста героичен и горделив вид.

　　Сергиите с господин Заек почват да се появяват още в началото на осмия месец и остават чак до нощта на празника. Щом празникът свърши, вече никой не им обръща внимание.


　　“Лунни питки” – юебин

　　Яденето на юебин е важна част от съдържанието на празника “Средата на есента”. В началото, в древността, са ги наричали сяобин (малки питки) или тиенбин (сладки питки). Тогава те са били част от предлаганото жертвоприношение за божеството на луната. Според летописите по времето на периода Тан в столицата Чанан вече са съществували работилници за юебин, а през периода Сун това производство е процъфтявало.

　　Според народните предания в края на периода Юан – времето на завоювалата Китай монголско династия Юан – императорският двор, за да укрепи властта, забранил на населението да изработва оръжия от желязо, разпоредил десет семейства да си служат само с един нож, десет семейства да издържат и изхранват един войник. А тези войници обикновено вършели безчинства. Тогава, преди празника “Средата на есента”, Джан Шъчън, държавник и пълководец, тайно уговорил в юебин да слагат написани на листчета хартия призиви за въстание, които гласели: “...на петнайсетия ден от осмия месец всеки дом, всяко семейство, да се надигнат заедно и да избиваме монголските войници”.

　　И действително в нощта на празника всички се вдигнали като един на въстание. Оттогава е останал обичаят хората да си подаряват един другиму юебин.

　　В някои райони оживлението продължава и след празника. В провинция Гуандун например на шестнайсетия ден от осмия месец се устройва “изпращане на луната”. Другаде, пак в южните райони, млади и стари, понесли навеси или палатки, светилници и фенери, хубаво вино и деликатеси, вечерта на шестнайсети отиват на морския бряг, сядат в кръг и пийват, разговарят, смеят се, редят по пясъка различни изображение със запалени светилници и така “изпращат луната”.

　　Сред атрибутите на луната има още един – лунната жаба, може би най-древният лунен символ, който олицетворява принадлежността на това светило към тъмнината, влагата, студа и пр., тоест към една от традиционните две сили в природата и вселената: ин (именно луната) и ян (свързана със слънцето). Началото на тези представи, свързано с най-ранните китайски натурфилософски идеи, е отразено в редица изображения от древността, при които в луната се изобразява жаба, а в слънцето – птица, идентифицирана като врана.

　　Така този най-масов и най-почитан в Китай празник може да се проследи още във вековете и хилядолетията преди новата ера. Но за китайците той е толкова важен, че обогатявайки се с все нови и различни детайли, стига в цялото си великолепие и прекрасната идея за събиране и единение на семейството и до наши дни.